***
Аромат на цъфнала роза
изцеди мокрия от сълзи ръкав
на капки през покрива.
Луната свети като изгарания по тях
и спори с аромата розов,
защо тъгата му прикрива..
Ароматът преминава. Изтича
и дъждът с случайни капки.
С пълен вкус от цвете ти обичай
разпукващите се от роза пъпки..
Защото тръгнеш ли през есенна поляна
с ръкави, навлажнени от ухаеща роса,
за сбогом ще ти кимне Тя засмяна..
А ти със аромата розов ще потънеш
във тъга..



***
Няма да се върне
от миналото, но в съня
изведнъж отново оживя
моята ухаеща цъфтяща роза..

*
Беше в света ми
и тежкият път
не бе никак труден.
Сега съм сам
и покрита с роса
е възглавницата ми ..

*
Раздяла
и е пълно сърцето с тъга..
Като бели облаци
в мъгливото разстояние
и ти скоро ще се стопиш..

*
Можеш ли да се смириш
и да чакаш..
Вчера чаках, вярвайки.
Днес отново пада тъга,
как да вярвам, че утре?..

*
Реши да престане
да се среща с теб.
Но сутрин горчиво слуша
как птиците бият с крилата
във въздуха..

*
През нощта луната
повдигна очите ми и каза:
Мили мой розов цвят,
тръгвам на път..
и кога ли ще се срещнем отново..

Въздишка
Пейо Яворов



На гаснещия ден прощалните зари

и аромат от рози, покъсани без жал;

на лебед песента, все болен от зори —

душата ми самотна и нейната печал…



Ах, тихата печал на скорошната нощ

и в храсти оголели въздишка на зефир;

широките крила, отпуснати без мощ —

душата вече мъртва — и гробният й мир.

Едно мое "Възкресение" за теб:

С една априлска роза
с разрошена коса
се сливам през нощта.
Каква метаморфоза!
Връхлита есента
над моите утра.
И вехна, пожълтявам...
След лятото с тъга
изтича ми кръвта.
И сякаш полудявам
от болка. И скърбя...
Възкръсва есента!

Всичко изтича, всичко отминава - остава споменът за розов аромат и тъга. Поздрави, Факти!

нежен и възвишен, почти съвършен. Много ми хареса ето това:
"... луната свети ... и спори с аромата розов, защо тъгата му прикрива..."
Поздрави!:)

как полудяват от болка, прецъфтявайки.
благодаря ти.

иначе планетата ще се пренасели с рози и всички останали :)

още и още да вдишваш..
поздрави!

те са си направо хайку. И аз искам нещо от друг да ти цитирам тук - нека е от един човек, когото приемам за свой учител. Борис Христов
Из книга на мълчанието

Животът ни - купчина сол, оставена от боговете
в залива да съхне - отвсякъде вълни,
които я размиват... вода отвсякъде,
която я превръща в сълзи.

и още едно, което се отнася до така характерния за обичайното фокусирано състояние на човешкия ум край. Какъвто и да е той. Обичам тези финали - те бележат прииждане на новост. Не ги боли розите - плодът расте, когато венчелистчетата вехнат. Ето пак Борис:

Достигнал края на живота, нима е нужно да размисляш? -
През която и врата на камъка да влезеш,
ще намериш в него седнало в гостоприемна поза
Времето.

Благодаря ти.

на различни моменти от живота... копнеж по невероятния дъх на розата,
тъга по нещо отминало, усещане за преходност... чувства и мисли,
вплетени в чудесно хайку.
...Можеш ли да се смириш
и да чакаш..
Вчера чаках, вярвайки.
Днес отново пада тъга,
как да вярвам, че утре?...
Удоволствие е да спирам при теб, Факти...
Хубава вечер !

*
Раздяла
и е пълно сърцето с тъга..
Като бели облаци
в мъгливото разстояние
и ти скоро ще се стопиш..

*
Можеш ли да се смириш
и да чакаш..
Вчера чаках, вярвайки.
Днес отново пада тъга,
как да вярвам, че утре?..

Докоснахте ме!
Поздравления!
Литатру

Поздрави за аромата на рози...и нежно и премесено с тъга...

и милувка и сълзи са твоите думи...

вчера бе роза
днес само спомен в хербарий
и реликва в сърцето..