***
Часовникът, който имаше седалка от колело вместо глава, дремуцаше в измачканите чаршафи, циферблатът му се бе нагънал от чакане да съмне или поне да удари неговия час.
Но той не похлопваше дори, защото звънчетата - камбанки, на мястото на ушите му се бяха изкривили от времето и не бачкаха.
А знаеше, че рицарите му шлемове - Победун и Поражун седят на избелелия дървен кей, сърбат отлежало масълце и го чакат - единият с победенческа физиономия, а другият , както винаги с примирена усмивка.
Е-ех как иска  сега да седи при тях, дори на половина заровен в пясъка, вълните да пличкат поизкривените му стрелки, но да усеща дълбочината на въздухов небосклон и да си лъска цифрите в компанията на верните си другари  Победун и Поражун.
А сега в намачканите чаршафи огризва само спомени и огризките се търкалят смамухрени по пода.
Добре че има буболечки с изпъкнали зъркели- ненаситници, които се хранят само с чужди спомени, та да почистват пода.
Споменоядачките са страхливи същества, знаете ги - живеят в гънките, не излизат на светло, на дъждовно, на гръмотевично,
камо ли на земетръсно, минусово или жарещо,... но дебнат, някой изхвърли ли огризки от спомени , изпъплят , хапват ги и се засищат. Това им стига.
Но часовникът, който се казваше Наобратноминутоброяч, си искаше живота извън четирите стени, беше му писнало да мачка всяка нощ чаршафите и предчувстваше, че времето му изтича.
Тухлената свирачка на мандолината му, се опитваше да го разсейва от стената. Но той толкова добре познаваше всеки ъгъл на извивките й, всяка вибрация на мандолината си, че даже строгата извивка на лявата й вежда не го плашеше, нито щръкналото зърно на надсърдечната й гърда- възбуждаше. И тя меланхолично си дрънкаше от стената в ритъм : търкаляне в измачкани чаршафи.
По неведома причина Минутоброяч се взря и видя в далечината на едно било как Магарешки инат, Биволско спокойствие и Овньодишащ пазят последното цвете. От дългото пазене кокалите им проскърцват под клепналите им уши.
От кой пазят цветето ли? От настъпващите покриви на издържливите небостъргачи, от надрусаните метални птици, които пускат дълги дири отрова в небето и.. от хроничния си глад.
Стоят над цветето, пазят го с телата си и му дишат с дъха си. Това е тяхната последна мисия - да опазят последното цвете.
А неговата? Нима да отмерва скоростта, с която Анакондова Жизнь поглъща милиарди души, които удължават сивия й език, достигат до други милиарди и т.н. Това ли е смисълът на живота му?
Цъква тъжно - язък..
Но някъде там назад и напред във времето, в меките бели постели, се галят сладко млечни тела, изливат се млечни реки от души в телата - съвършенни мечти с идеални извивки в простора,
които звънят,
и кънтят, и кънтят -
не се отказвайте хора,
от висшата цел
да остане следа във простора,
с съвршенни  крила,
от всеки звезда,
която да свети в небето,
като малкото цвете в полето,
като погледа,
който носим до края
..на детето..

                           С обич Наобратноминутоброяч

Ех, че хубаво - изровено от пясъка, където "вълните пличкат" недогризаните спомени на симпатичния Наобратноминутоброяч, претъркулвано безброй пъти в измачканите чаршафи на времето, прегризвано и прежИвяно до безкрай от мъдрите ти герои Магарешки инат, Биволско спокойствие и Овньодишащ, обляно в сладко млечните реки от обич и от нежност, в чистата светлина на детските очи ....прекрасно! Благодаря ти за този вик по човечността, мила Факти! Прегръдка!

всичко това, което се опитваме да кажем, покажем, оправдаем...
и още... Факти, страхотно е ! Много е силно, човешко, истинско.
Прегръдки !

"Това е тяхната последна мисия - да опазят последното цвете."
Прегръдка за лека нощ с благодарност, Факти!:)<3

а всеки сам избира как да постъпи.
прегръдки

Великата мисия: "Да опазят последното цвете". Мечтите не са подвластни на земното притегляне. Да полетим Ева! Прегръщам те, момиче!

Благодаря за чудесния разказ!Врмето е в нас и ние в него.