***
Бяхме тръгнали на кокили, защото виждахме по- ясно от високо, а и  сенките ни се издължаваха неимоверно и показваха на следващите посоката.
Малко трудно минахме през магията - обръч, защото бе кръстосала краката като йога и неотстъпчиво стискаше в длани тялото си, през което трябваше да се промушим.
Изобщо пътят ни освен равен бе и трънлив, дръглив, неравнопосочен и изпълнен с всевъзможни калпазанлъци и шмекерии, къде логични, в повечето случаи - не.
Върви обяснявай на голата до кръста псевдо русалка с наперена хоризонтално опашка от пащърнак, че няма смисъл да прескачаме с кокилите щръкналата й задница, само и само да й направим кефа.
Дори се наложи онзи ден да минем под дъгата, излизаща от панталоните на онзи застаряващ младеж, срещнал истинската любов за първи път. Сладурът така я бе изстрелял в небето, че се наложи малко да си понаведем главите.
Спомняте ли си онзи полегатия хълм с полегналите лимонови  жита и двойката семейство без лица?! Стояха от толкова време да пазят равновесието на кобилиците, с рязани двуцевки в ръце, че чак кравите им бяха останали само по скелети около тях..
Кокила по кокила , тихичко се промушихме през лицата им. Само от там можехме да преминем без да ни гръмнат. От времетраенето на безумието, лицата им бяха станали прозорци без стъкла..
Един път пътя ни пресякоха половинки галопиращи светли коне - целеустремени цели, водеха ги сивобели птици. В зависимост от идеите на целите променяха цвета си. Не разбрахме летят или плуват, защото бяха заобиколени от океански охлюви, но за всеки случай си поехме дълбоко въздух, ако мине през нас приливната вълна..
Дори карнавалът във венецианското небе не ни се опря. Облаците бяха танцуващи с маски, а трубадурите ни дърпаха за кокилите и питаха каква вълшебна музика да ни изсвирят. Венеция бе облякла керемидена  дворцова рокля и прекрасната й грациозна маска ни засмукваше така упойващо- властно , както цвете -мухоловка засмуква мушички, че едва успяхме да преджвапаме през каналите..
Не се изплашихме нито от сивите вълци- терористи, чакащи върху релсите влака на свободния избор, за да го разкъсат, нито от чиновническите глави с невзрачни бомбета, които бяха забили чадъробастунчета с гадни ченгели -дръжки, за да ни спъват.
Даже металните галактически яйца, които свиреха в атмосферата с китари от изумрудени брилянти не ни отклониха, въпреки че обещаваха вълнуващ междупланетен живот.
Ние си минавахме през лабиринтите все направо и все напред, през щрихите на изгубени хора, нации; през купища слама и плява; дори  цъфналите от лястовичи яйца глухарчета не ни спряха..
Предстои ни да минем през един кубизъм  - град. В него кубизмите са установени условности - широоки и  дъълги, но лека полека ще го прегазим .
После минаваме през заешкия мулен руж, там зайките и зайците нон-стоп танцуват, купонясват и се усмихват непрекъснато,за да не би да се усъмни някой колко ги е страх от самотата..
Имахме малък проблем с един делфин . Искаше на всяка цена да тръгне с нас. Дори се навихме да го вземем, защото бе адски умен. Но не успяхме да прикачим кокилите на гладките му плавници. Убедихме се за пореден път, че винаги нещо не достига за нечий мечтан живот и  го оставихме в неговия си живот..
Често си мислим, че сме крушки с определени часове живот и е важно да светим пълноценно като малки слънца без миг разсейване.
Затова и крачим като странни проекции, завихряни от една единствена точка, понякога като танцуващи райски ябълки, в грациозна симбиоза на корените  и клоните ни със земята и небето..
На залез от кокилите, душите ни на деца замерят с прашки въртолетите- насилия, които с перки завихрят въздуха на живота ни и ни принуждават да залягаме.
Но ние се изправяме и продължаваме на своите кокили по осовата линия, към края на скалата, където ще ни поникнат отново крилете..

Да, ще ни трябват накрая крила - скалата е висока и стръмна, пък и крилцата са проекция на доброто - нали все пак трябва да се представим някъде на някого:))))

"Често си мислим, че сме крушки с определени часове живот и е важно да светим пълноценно като малки слънца без миг разсейване. "

Звучи ми много свежо, но не е от лесните текстове - трябва да се чете бавно, с разбиране - и то поне 5-6 пъти:))))) Поздрави, мила Факти!

Да, не бива никога да губим детското в душите си. Колкото и невероятно да звучи, точно невинноста може да те изправи, пътешествието на волята може да ти даде крила, прашка срещу всяко зло и най-вече онова вътрешно чувство на свобода, над което нищо на този свят не може да има власт...
Страхотен постинг!:)

Фантастично и сюрреалистично, представящо действителност. Поздрави за написаното!

все е напред :D Да бъде!

"...грациозна симбиоза на корените и клоните ни със земята и небето.."

Поздравявам те за тази симбиоза, faktifakti! Танцувай я всеки миг, ден, дълги години!:)

Кокилите са транспортът на светлината. Изстрелът с прашка е пронизващ и пречистващ, защото е еманация на детската смелост да не приема условности. Усмивки, Евичка! Ти си непоправим оптимист!

паднали в каца с мляко , жаба песимист ритнала 5-6 пъти, отчаяла се и потънала. жаба оптимист ритала, ритала докато не избила млякото на масло, покатерила се и се спасила :)
та и аз така , докато дишам не се отказвам.

се е люшнал между земята и небето, събирайки ги в точката на срещнатите посоки, а и точно началната точка, от която поемат въображаемите създания - плод на реалните човешки стремления. Поздравявям те, Факти, много неща носи текстът ти... и горчива ирония на места ( Поне аз така усетих. )
Още веднъж - поздрави! Щастливо лято! Окрилено! :)