Мъката приятели
я изпира спокойното време.
Сапунисва, плакне , изцежда душите ни -
болно петънце да не остане.
И избелени, колосани, свежо миришещи
се мятаме върху масите на живота.
А той ни гощава с ракови рани
и ни подслажда с епидемични компоти.
После усмихнат поднася сметката
и плащаме с тлъсти бакшиши
от по 10 и повече банкноти- години
по-малко вървене и по-малко дишане.
Накрая ни изпраща със звън на камбана
и няма начин, трябва да тръгваме.
След нас се щраква ключа ли , капана ..
А след сълзите -
цвете на  надгробната поляна..