*
Там в дупката на гевречето облак
стои моето аз, нахлупило качулка,
току що изкачило се
по въжена стълба от пъзели
и прибира под дъждобрана мислите,
които му изпращам от земята..
И тогава геврекът се превръща
във врата към света,
изрязана в дънер,
аз съм дете на дървото
и израствам в себе си..
Влизам като дихание на листа,
със затворени очи
през камината на гологлавия опит.
А той, скръстил ръце
ми подава ябълка с поглед.
Стъпвам  върху нея,
изпънала шия се плъзгам
по квадрантите на времето
към кръгозора..
И  гледам търкаляйки се
как вали дъжд от хора,
попиват в пръстта
и лекичко след тях
пониква изумрудена трева..

И гледам търкаляйки се
как вали дъжд от хора,
попиват в пръстта
и лекичко след тях
пониква изумрудена трева..
Поздрави, Факти!

Думите не са балсам за рани

а мислех, че е грип :)

Много обичам да те чета, много.
Хубав ден, Ева!

Природата има уникалната способност да се самовъзстановява. Не й трябват балсами. Жизнената енергия й е достатъчна.

Аз облекчавам симптомите. Усмивки.

И изведнъж от облака се изсипва най - чудният и топло оживяващ дъжд , а под краката ти лекичко пониква изумрудена трева...
http://www.youtube.com/watch?v=sAoXUDMtQBI&feature=player_embedded

тази красива поетична приказка...
за дъжда от хора... и изумрудената трева...
усмири гнева насъбран в душата ми...
прегръщам те..

малки войници, вгледани в дупките към други светове дотогава, докато заговорим на ти със смъртта.

Усмихни се миличка. Всичко е преходно.