***
Гледам изгрева
със затворени очи.
Отпивам от пълноводната река
на истината,
за да постигна
собственото си осъществяване.
Често говоря
извън обсега на нещата,
които хората могат да разберат.
И се опитвам да превърна
тишината в музика.
Прицелвам се по - дълбоко
в различно измерение
и търся тези,
които наистина имат нужда
от мен.
Онези с рационалния интерес,
не са ми нужни.
Принадлежат ми приятелите,
на които им стига
моето присъствие и поглед.
Не искам страхливец,
да ме пази от страха.
Защото намирам себе си,
когато падам във бездънността
на бездната..
И там на дъното е мойто огледало,
а противоречието се оказва
допълнение
към моята действителност,
където всички са търговци.
Повярвам ли на някой,
плащам с интелекта си,
за да зазида времето
онази пропаст в хоризонта
на душата ми.

знам ли, Факти, само истински страхливец може да те опази от страха... защото познава кошмарите на страха и бездънността неговата бездна... само човек, който е страдал от твоята болест, може да те разбере и да ти помогне истински. както се казва, ситият не вярва на гладния...
но стихотворението е много хубаво, поздрави!

"...И там на дъното е мойто огледало,
а противоречието се оказва
допълнение..."

Дезинфекцират пчеличките с клей кутийките за своите малки...:)

...И се опитвам да превърна
тишината в музика.
Прицелвам се по - дълбоко
в различно измерение
и търся тези,
които наистина имат нужда
от мен...
Поздрави !

интелектът не стига... до там.

благодаря ти , че ми писа, мила.

тогава гледа душата, нали? Не е страшно това, което виждаш, независимо че звучи точно така. Все пак превръщаме тишината в музика, а не в крясък, дали!

Самотата е различна от самотността. В самотността никога не можеш да намериш себе си , защото страхът е най - голямата спънка.
В самотата от друга страна има всичко.Там откриваш целия свят . Да , това е състоянието в което гледаш изгрева със затворени очи !

А самотата пее зад прозорците…

пропастите между малки крачки
прелитам с можене
пространствата разделящи света ми
на земни периоди
ги съшивам с мислене
а хоризонта
винаги е права линия
понякога клоняща към високото
а друг път просто
в буца пръст като стрела побита

съединявам светещите точки
в компаса ми за вечно дишане
а после се стопявам във дъха си
спасена от страха
и кръста си

но всичко е антракт-прелюдия
към странни недописани безкрайности
когато се събудя
пак съм себе си
облечена в тъгата
и мечтите си

а дъжд се сипе тихо
по гърдите ми
краката боси с плам целува
слънцето
до мене някой диша
в тъмното
а самотата пее
зад прозорците

Усмихвам ти се, Еви,
чудничко е твоето Хоризонтно както винаги (!)(!)(!)
Замислих се над финалното стихо-съждение за интелекта...
При теб се чувствам винаги все едно съм в кутията с чудесата от думи...
Хубав следобед (!)

Ели

тогава да го наречен интелекта на сърцето.

Интелекта трябва да се пази. Прегръщам те топло.

интелигентното сърце трябва да си избира интелигентни сърца,
както си избираме подходящи хора според умствения си капацитет.

и аз мисля, че истината е като пълноводна река...
харесват ми критериите ти за живота...
сърдечно те поздравявам..

топли прегръдки.