*
Правя си хартиени човечета
и ги облягам на каменни топки,
за да ги бутат към върха.
Сизифовци? Не.
Те са в хипотетичната плоскост
на страхове - светове..
На края на каменната пътека,
си смъквам карамелената дреха
и залепвам длан на луната.
А луната ми подава,
нанизани на въженце пера -
Уший си  крила .
Ме побутва . Хайде лети,
с нови мечти..
Поглеждам през рамо
хартиеното човече,
как се подпалва с клечка кибрит.
Засичам по въздуха
за колко време ще изгори
без мечти..
И хвърлям въже
към луната,
по която се изкачвам
сега -
без крила..
Но стигам само
до първата спирка -
върха на цъфнала вишна,
където зайците свирят с тромпети,
птиците им ръкопляскат с крилете.
И най - отдолу охлювите
чакат по охлювски плодовете,
върху пепел
от хартиените човечета..

..Ах , колко преходна
била плътта ..
прегръщайки ме,
смигва ми света ..

ами така е.

Ах , колко преходна
била плътта... останала на дъното само пепел от
хартиени човечета, дръзнали да полетят към високото...
поздравявам те...

Сигурно е имало една малка, мъъъничка мечтичка... Поздрави и не забравяй лунните криле!

които се заключват в ежедневието им и се наричат просто желания. За луннни криле трябват голямо сърце и големи мечти.
Прегръщам те, топло.

ще го посветя на теб, заради удоволствието, което ми подаряваш...
Поздрав!