Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.12.2022 09:08 - Англо-руският антагонизъм – втора част
Автор: anthroposophie Категория: История   
Прочетен: 2889 Коментари: 0 Гласове:
15


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
“Голямата игра” на XIX век

Двете най-големи империи, двата най-големи съперника в света през по-голямата част от XIX век са британската и руската империя. В средата на века съперничеството им довежда до голям военен конфликт между тях в руския Крим - регион на хиляди километри от Великобритания и Франция, в който тези двама съюзници нахлуват през 1854 г. След Кримската война антагонизмът между Англия и Русия продължава периодично и до днес под други форми, различни от прекия военен конфликт между двете държави. Какво всъщност се крие зад него? Къде можем да открием корените на конфликта 

През XIX в. корените по същество са двоякипърво, британската русофобия, която се фокусира изцяло върху британското владение на Индия и страха на британския елит да не загуби Индия в полза на Русия; и второ, презрението, пренебрежението и възмущението, които британските виги и либерали в частност изпитват към това, което смятат за политическа и културна изостаналост на Русия и нейната автократична система. Тези два фактора продължават да действат във Великобритания и днес, но през ХХ в. към тях се присъединява трети важен фактор, който ще бъде разгледан в третата и последна статия от тази поредица. 

От Петър до Павел и Александър

Към края на XVIII в. двете държави, които през 1600 г. са Англия и Московия, се превръщат в обхващащите целия свят имперски сили Великобритания и имперска Русия - "китът" (както наричат Великобритания заради морската ѝ мощ) и "мечката". От островната си точка  Великобритания се е разширила през океаните почти по цялата световна периферия, докато Русия просто се е разширила по суша: на запад до Балтийско море, на юг до Черно море и на изток в огромни размери към Сибир и Тихия океан. През XVIII в. британският елит е зает с това да се справи с Франция и да я замени като световна сила. Руските царе след Петър Велики (1682-1725 г.) продължават с постепенното обръщане на страната си на запад и се стремят към експанзия срещу мюсюлманските сили на юг и югоизток - османските турци и персите. Отношенията между Великобритания и Русия като цяло са били добри, с изключение на Седемгодишната война в средата на века, когато те са били съюзници на  противоположните страни, но на практика собствените им сили никога не са се сблъсквали. Истинското напрежение започва едва по времето на Екатерина II (Велика) около 1790-те годиникогато Уилям Пит младши е министър-председател на Великобритания. Британският елит, който винаги е бил загрижен за властта си в Индия, толкова важна за британската икономика, започва да усеща, че Русия може да представлява косвена или пряка заплаха за британския контрол над Индия заради агресивната политика на императрица Екатерина спрямо Турция, която британците разглеждат като държава-охранител, обслужваща интересите им да държи другите европейски сили далеч от Британска Индия. Когато Русия превзема крепостта Очаков (близо до Одеса) след Яшкия мирен договор (1792 г.), Уилям Пит агресивно заплашва с война и оборудва флот, който да отплава към региона, но много способният руски посланик в Лондон организира кампания, която отслабва позицията на Пит по въпроса за англо-руските отношения и последният се отдръпва.

Друг проблем се появява, когато ексцентричният син на Екатерина Велика, цар Павел I (1796-1801), я наследява и след като първоначално е антифренски настроен - френските революционери публично екзекутират краля и кралицата си, което традиционалистът Павел не одобрява - той преминава къмпрофренска, антибританска политика, тъй като смята, че британците са оказали прекомерен натиск върху скандинавските му приятели в Дания и Швеция. Другата причина е, че през октомври 1800 г. британският адмирал Нелсън превзема остров Малта, традиционно управляван от рицарите хоспиталиери - римокатолически орден, на който Павел, който е много загрижен за рицарските въпроси, съвсем наскоро е станал Велик майстор, въпреки че е православен руснак.

Тъй като Малта е стратегически военноморски актив в средата на Средиземно море, британците не връщат острова. Павел се ядосва и опитва да удари Великобритания по слабите ѝ места - търговията и колониите ѝ. Той се съюзява с Наполеон и възнамерява да спре британската търговия в Балтийско море - жизненоважен регион за материалите, необходими за кралския флот и да се обедини с французите в голям поход към Индия - проект, който новият му френски съюзник Наполеон вече се е опитал да осъществи през 1798 г. с неуспешната си експедиция в Египет. Наполеон е знаел, че Индия е ключът към контрола на Великобритания върху световната търговия. Британският отговор на хода на Павел не закъснява; на 23.3.1801 г., когато 20 000 руски казаци вече са на път за Индия и са достигнали Аралско море, Павел е убит от заговор на аристократи, водени от графовете Пален и Панин, хановерския генерал Бенингсен и грузинския генерал Яшвил, заедно с тримата братя Жубови, чиято сестра е любовница на умелия британски посланик Чарлз Уитуърт, осигурил финансирането на заговора. Заговорниците дори успяват да накарат сина на Павел, царевич Александър, да си мълчи за това; той се съгласява, погрешно предполагайки, че ексцентричният му баща в действителност няма да бъде убит. 

Тези хора са имали свои собствени, предимно продажни, лични причини да се противопоставят на цар Павел, но драматичната смърт на Павел със сигурност е била в интерес на британската външна политика.  Руската любовница на посланик Уитуърт - Олга Жеребцова, в чийто дом заговорниците крояли плановете си, скоро последвала Уитърт във Великобритания, но там той я изоставил и се оженил за богатата вдовица на херцога на Дорсет, която печелела 13 000 паунда годишно и притежавала квартал Ийст Гринстед. Излишно е да споменаваме, че новият цар Александър (1801-1825 г.) веднага отменя военната експедиция на баща си в Британска Индия и връща Русия към антифренската политика. Той не екзекутира нито един от заговорниците, участвали в убийството на баща му.

Именно по време на управлението на новия цар Александър I отношенията между Великобритания и Русия се насочват в отровната посока, която поддържат и до днес, с изключение на две много кратки прекъсвания около Първата световна война (1907-1917 г.) и по време на Втората световна война (1941-45 г.). Периодът след разгрома на Наполеон през 1815 г. е този, в който след хиляда години на постепенно сближаване двете държави, превърнали се вече в Големия кит и Голямата мечка, навлизат в привидно постоянно състояние на враждебност. И това започва отначало заради параноята на британския елит от евентуалната загуба на Индия - параноя, която по-късно през XIX в. е прикрита зад типично британския термин "Голямата игра".

Русофобията след 1815г.: Голямата игра

Спорът за Полша е причината за първата сериозна вълна на британска русофобия след Виенския конгрес през 1815 г. Лорд Касълриг, влиятелният британски министър на външните работи по онова време, се противопоставя категорично на желанието на цар Александър I да бъде коронясан за крал на Полша. Антируският полски фалшификат, известен като "Завещанието на Петър Велики", разпространен за първи път от Наполеон през 1812 г., обвинява руснаците, че наред с други неща имат апетити за Британска ИндияПо това време той е преведен за първи път на английски език. Гай Метанпише в "Създаване на русофобията" (2017 г.): "Империалистическото лоби, което става все по-силно в Лондон, никога след това няма да изпусне от поглед Русия и се превръща в най-решителния противник на руската кауза …”

Към 20-те години на XIX в. в британската преса започват често да се появяват писма, статии и полемики за жаждата на руснаците за неограничена експанзия и за заплахата, която те носят за британските интереси. Вигите, които представляват постулатите на британската свободна търговия и либералната опозиция на средната класа срещу правителството на торите, също са яростни в критиките си към Русия, която смятат за изостанала, дори варварска и нелиберална. Тъй като самите те често са антимонархисти, естествено се противопоставят на царската автокрация. В средата на века този рязък тон се предава на либералите и продължава и до днес да бъде характерен за медии като вестник "Гардиън" и Би Би Си. Фалшифицираният завет на Петър Велики е многократно споменаван, често без да се цитира изрично, в абсурдните обвинения, че руснаците планират "да завладеят света". Въпреки че през 20-те години на XIX в. британското правителство се оказва съюзник на руснаците по въпроса за независимостта на Гърция от Турция, британската преса продължава да бие барабана на русофобията, като винаги подозира, че Русия възнамерява да превземе Константинопол и да проникне в Средиземноморието и по този начин да се превърне в потенциална заплаха за морските и сухопътните пътища към Индия. След това отново се появява полският въпрос, когато поляците се вдигат на бунт срещу цар Николай I през 1830 г.. Бунтът предизвиква големи емоции сред английските средни класи, след като е потушен. Излишно е да казваме, че както тогава, така и сега, британската средна класа не е знаела почти нищо за реалния живот в Русия или Полша, освен това, което й разказва пресата. 

Получава широка популярност известната карикатура на карикатуриста Гренвил, на която е изобразен казак, пушещ лула, застанал сред полски трупове. Както обикновено, паметта е кратка: само 12 години преди това драгуни са избили жители на Манчестър, протестиращи за граждански права. През 1833 г. Русия и Турция подписват мирно споразумение, но това само разгневява британската преса, която както винаги се страхува, че Турция може да допусне руския флот в Средиземно море. Всъщност руснаците са също толкова загрижени за последиците от упадъка на Турция, колкото и британците. Мирното споразумение с Турция позволява на Русия да установи пълен контрол над Черкезия в североизточната част на Черно море, обаче черкезите се противопоставят. Британците тайно изпращат оръжия на черкезите, но са разкрити и двете страни са близо до война. Британците се оттеглят, тъй като по това време не могат да си осигурят континентални съюзници за битка с Русия.

Терминът "Голямата игра" е измислен от британския офицер Артър Коноли, който се опитва да накара туркменските племена да се разбунтуват срещу Русия, но в крайна сметка е обезглавен в Бухара през 1842 г. През тези десетилетия британските войници, агенти и шпиони преживяват многобройни безстрашни "приключения" в дълбините на Централна Азия; техните подвизи, охотно отразявани в пресата, подклаждат огъня на русофобията във Великобритания.

Един от тези "авантюристи" е загадъчният английски откривател, преводач, писател, ориенталист, таен агент, дипломат и окултист капитан сър Ричард Франсис Бъртън (1821-1890 г.), много пътувал и владеещ 29 евразийски езика. Заедно с писателя и политик Едуард Булверитон и лорд Станхоуп той е член на окултната група "Орфически кръг" и редовно получава достъп до "другия свят" чрез съпругата си Изабел, която е медиум. Бъртън казва: "Вярвам, че славяните са бъдещата раса на Европа, както смятам, че китайците са бъдещата раса на Изтока. Когато се пише за политика и история, които могат да живеят и след като човекът отдавна е забравен, трябва да се говори истината и да се загърбят отблъскванията и привличанията." Той повтаря това на вечеря в присъствието на лорд Палмерстън и добавя, че Русия и Китай един ден ще се борят за Централна Азия." 

Британската параноя по отношение на Индия и подозренията, че руснаците използват персите, за да я нападнат, довеждат до Първата афганистанска война през 1839 г., която завършва така катастрофално за британците - те нахлуват в страната, но са избити и след като в крайна сметка превземат Кабул, се оттеглят и мирът е възстановен трудно през 1842 г. Афганистанският владетел Дост Мохамед казва:Поразиха ме мащабите на ресурсите ви, корабите ви, арсеналите ви, но не мога да разбера защо владетелите на една толкова огромна и процъфтяваща империя са тръгнали през река Инд, за да лишат мен от моята бедна и безплодна страна." Явно не е бил наясно с императивите на "Голямата игра"...

Египетската криза в началото на 40-те години на XIX в. още повече разпалва британската русофобия. Метан отбелязва:  "Само за 25 години английското обществено мнение се е преобърнало напълно. От привилегирован съюзник, влязъл във войната срещу Наполеон заедно с Великобритания поради нежелание да участва в антианглийската блокада, желана от френския император, Русия се превръща в обществен враг номер едно на Обединеното кралство. От велик съюзник на либерална Англия, царят се превръща във варварски, яростен експанзионистичен деспот. От този момент нататък здраво насадена в общественото мнение, британската русофобия бързо ще се превърне в открита война, която може да пламне от една обикновена искра." 2

Насърчителят на британската русофобия лорд Палмерстън описва борбата срещу Русия като "борба на демокрацията срещу тиранията" (подобно на британските политици днес). Искрата се разпалва през 1853 г. Спорът за правата на християнските малцинства в Палестина, управлявана от османците, довежда до това, че през октомври същата година Турция обявява война на Русия.  

Руснаците унищожават турския флот при Синоп, а британците и французите, опасявайки се от турския крах, се включват във войната и нахлуват на Кримския полуостров. Тази война - единственият случай, в който британски и руски войски се сблъскват пряко - е преломна в англо-руските отношения и ги отравя за повече от шестдесет години. Първата война, която е фотографирана и подробно отразена в пресатасъс своите имена и събития, ужаси и герои, победи и катастрофи, се запечатва в националното съзнание. От нея водят началото си безброй британски имена на улици в цялата страна.

Провалът на Великобритания в Кримската война и последвалите поражения в колониалните борби в Африка само тревожат още повече британските империалисти през тези шест десетилетия. Въпреки че е на върха на могъществото си по време на Диамантения юбилей на кралица Виктория през 1897 г. и въпреки все по-нарастващата имперска гордост и бомбастичност, британският елит знае, че империята е крехка както в страната, така и в чужбина и че след 70-те години на XIX в. губи икономически от Германия и САЩ. Само две години след скъпоструващата победа в Крим избухва индийският бунт иливъстание, което дълбоко шокира възмутените британци и ги поставя в голяма степен в отбранителна позиция. Те осъзнават потенциала на индийците за нови въстания и значително засилват чувството сиза расово превъзходство и психологическа дистанция от индийците: вече надделява “клубният” манталитет, тъй като британската общност в Индия се ограничава повече в собствените си среди.Междувременно руснаците, които вече прокарват железопътни линии, напредват бавно, но стабилно през тези десетилетия в Централна Азия от Каспийско море към Афганистан.

Както винаги, британците се страхуват от евентуална загуба на Индия, която е източник на тяхната национална и лична печалба, на тяхната цивилизационна, културна, религиозна, професионална и расова гордост, както и на жаждата им за приключения и самоутвърждаване. Тридесетгодишният период 1877-1907 г. е кулминацията на Голямата игра, тъй като руснаците се приближават все повече към Индия. През 1876 г. Дизраели обявява кралица Виктория за "императрица на Индия", а неговият приятел, министърът на колониите Едуард Булверитон, национализира Източноиндийската компания през 1858 г. Дизраели назначава също така сина на своя приятел, друг Едуард Булверитонза вицекрал на Индия при императрица Виктория. През същата 1876 г., по време на вицекралството на Булверитон, в Индия избухва голям глад; най-малко осем милиона души умират и Булверитон е силно критикуван за слабата си реакция на бедствието - реакция, обусловена от неговия социалендарвинизъм 

През 1878 г. той въвлича Британска Индия във Втората афганистанска война, която се води по същите причини като първата, а през 1879 г. империята претърпява унизително поражение от зулусите в Южна Африка - още едно  имперско "приключение" на Дизраели. През следващите четири десетилетия до 1914 г. британското отношение към империята се характеризира с особена гордост, тъй като в представите на част от империалистическия елит, начело с члена на парламента Чарлз Дилк, историка Дж. Р. Сили, Сесил Роудс, лорд Милнър и журналиста У. Т. Стед, се зараждат грандиозни мечти за Имперска федерация (1884 г.) - обединено имперско образувание, обхващащо целия свят. 

Но наред с това нарастващо високомерие се появява и по-голямо осъзнаване на глождещата слабост срещу Русия, Германия и Америка. Това осъзнаване води до дипломатическата революция в британската външна политика, която настъпва между 1887 и 1907 г. В периода 1884-87 г. изкристализира комплекс от фактори, които тук не е възможно да бъдат разгледани. Може би най-значимият от тях е, че през 1887 г. британците са изправени пред очертаващия се френско-руски съюз в подкрепа на потенциално индийско въстание на сикхския принц Дулийп Сингх, който като дете е бил изведен от Индия от британското правителство и отгледан във Великобритания. Оттогава той преоткрива индийските си корени и иска да се върне в Индия, за да поведе своя народ в Пенджаб. Британците смятат, че това е най-сериозното предизвикателство за Британска Индия - перспективата за индийско въстание, подпомагано от две големи европейски сили.

                                 image

                                                    Дулийп Сингх (1838 - 1893)

Британците успяват да се справят с кризата, не на последно място защото цар Александър III (1881-1894 г.) отказва да подкрепи ДулийпСингх, но тя ги кара да преразгледат имперската си стратегия и външната си политика. Те стигат до заключението, че съвместната заплаха от страна на дългосрочните им противници Франция и Русия трябва да бъде посрещната чрез съюзяване с тези две държави, а цената за това е да се откажат от традиционно приятелските отношения на Великобритания с враговете на Франция и Русия, а именно Германия и Австрия. 

Британските национални митове 

Преди да продължим, трябва да разгледаме един много важен фонов мотив за Голямата игра и англо-руските отношения през XIX век. Към края на войните срещу Наполеон Великобритания и Русия вече са възприели свои собствени, много важни национални митове, които по различен начин водят началото си от древния Рим. Британският елит и голяма част от британското население като цяло след победата на страната над испанската Армада през XVI в. - която е по-скоро щастливо бягство - и унижаването на кралска, а след това и на имперска Франция през XVIII и началото на XIX в., след успехите в основаването на колонии в Северна Америка и на други места, разрастването на отвъдморските владения, търговските постижения, защитени от най-големия флот в света и подкрепени от научно-техническия прогрес и уменията в разрастващата се индустриална революция, започват да усещат, че сега Провидението издува платната на британския държавен кораб. И все пак в края на XVIII в. в английското национално съзнание настъпва нещо като разкол.  Имало е хора, които са били по-цинични и себични, по-малко загрижени за спасението на душите си и повече за увеличаване на печалбите си, чиито ценности са били по-скоро повлияни от рационалистичните и класически римски модели. Те се смятали за реалисти и "стъпили на земята" и искали "да успеят в света", независимо дали в страната или в чужбина. Тези хора вярвали, че приемат света такъв, какъвто е и се стремели да печелят от него. Един от тях е Робърт Клайв, победоносен генерал във войните на Източноиндийската компания в средата на XVIII век. Той започва работа в Индия през 1744г. като чиновник в Източноиндийската компания и накрая се завръща у дома в Шрузбъри през 1767г. като наистина много богат човек, с еквивалента на около 50 милиона лири в днешни пари, което той самият смята за умерена сума, предвид съществуващите според него в Индия възможности за по-голяма печалба. Вероятно никой не е направил повече от Клайв за укрепване на структурата на британската власт в Индия. Но когато напуска Индия през 1767 г., той казва: "Ние чувстваме, че … властта, която преди принадлежеше на суба (владетеля) на тези провинции, всъщност е изцяло поверена на Източноиндийската компания. За него не е останало нищо друго освен името и сянката на властта. Обаче е крайно необходимо да изглежда, че ние почитане това име, тази сянка. " 3

Такова е било и отношението на управителите на Лондонското сити, сред които на първо място са били глобално действащите ръководители на Източноиндийската компания, към британския монарх - да почитат трона, сигурни, че след така наречената "Славна революция" от 1688 г. или дори след възстановяването на монархията през 1660 г. тронът царува, но не управлява; ние, богаташите от Лондонското сити, управляваме. Такова е  циничното отношение на хората на властта. Въпреки това седем години след завръщането си от Индия, през 1774 г., на 49-годишна възраст, Робърт, вече станал барон Клайв, пристрастен към опиума, страдащ от депресия и камъни в жлъчката, умира като жертва на собствения си успех, след като си прерязва гърлото с джобно ножче. 

Още от времето на мореплавателите и авантюристите от XVI век при Елизабет I - "съвременнитевикинги" като Дрейк, Хоукинс, Фробишър и Уолтър Рали - експанзията на Великобритания е движена от жаждата за печалба, от любопитството и любовта към приключенията; такъв е случаят с най-южните колонии на Англия в Северна Америка, от Вирджиния до Каролина. Обаче е съществувал и специфиченрелигиозен мотив - най-очевиден в по-северните колонии, от Вирджиния до Масачузетс - а именно желанието на пуританите да избягат, подобно на израилтяните, на които те сами  се оприличавали, от порока на греховния "Египет" (т.е. Англия) и да потърсят своята Обетована земя в Северна Америка.  

Впечатлени от евреите, с които се запознали в Нидерландия, английските пуритани в Америка все повече започнали да се възприемат като новия "богоизбран народ". Въпреки че номинално билихристияни, те живеели според Стария завет. Това означава, че много от тях, макар и не всички, билисклонни да разглеждат местните народи, сред които идвали, като "ханаанци", диваци извън Божията благодат, които можели и трябвало да бъдат третирани сурово, дори с геноцид, ако е необходимо, както Исус Навин постъпил с народите на Ханаан. От около 1770 г. обаче във Великобритания се появилоново религиозно движение - евангеликалното англиканство. То породило нова форма на националния мит за "избрания народ", а пиетисткият методистки акцент върху вътрешния живот и новото раждане в Христос и Светия дух наблягал по-скоро на Новия, отколкото на Стария завет, отправяйки предизвикателство към утвърдената англиканска църква, в която мнозина смятали, че религиозността се е превърнала във въпрос на външни форми, церемонии и спазване на социални конвенции.  Много хора жадували за религиозен живот с преживявания, който да набляга на високи морални стандарти както за духовниците, така и за миряните. Шокът от загубата на американските колонии, книгата на Едуард Гибън "Залез и упадък на Римската империя", публикувана в годината на американскатаДекларация на независимостта, съдебният процес срещу Уорън Хейстингс за корупция в Източноиндийската компания, екстравагантният упадък на мнозина от висшата класа, нарастващото осъзнаване както на суровите условия на индустриалната революция, така и на злините на търговията с роби - всичко това изпълвало много хора с мисълта, че Бог изпитва и наказва Англия за нейните грехове.

Въпреки новия акцент върху Новия завет, върху Христос в душата на отделния човек и върху състраданието към потиснатите хора и робите, сред англичаните се появява ново чувство на убеденост, че те все пак са богоизбран народ, народ, чиято съдба е да бъде светлина за света - "този, който предизвиква Бога, предизвиква Англия" и "този, който предизвиква Англия, предизвиква Бога". Англичаните – смятали те - били получили от Бога мантията на световната власт и трябвало да я използват "правилно". Така те решават да запазят тази мантия толкова дълго, колкото е "правилно" или толкова дълго, колкото Провидението им отреди. Евангеликалните англикани били много активни в движението срещу робството, което в крайна сметка постигнало успех в Британската империя през 1833 г. Тъй като Кралският флот патрулирал по света, арестувайки търговците на роби, като същевременно поддържал океаните безопасни за британската търговия, това давало на либерално настроените хора във Великобритания самодоволното чувство за морално превъзходство, а постепенно и чувството за божествено опълномощение по отношение на империята, особено след като британската държава поела управлението на Индия, след като Източноиндийската компания била национализирана през 1858 г. Средновековният мит за Свети Георги, който спасява девойката от дракона, тук се оказва много полезен, за да оправдае действията на Форин офис. Империята вече не е само мръсен източник на печалба и богатство, сега се смята, че тя трябва да бъде и кръстоносен поход на морала и Провидението за "спасяване на безпросветните народи от тирания" или за "издигане на местните жители" в  империята. Появяват се велики раздути перспективи за историята и имперската съдба и мисия. Сега задачата на Великобритания се вижда в това да разпространява по света ценности като свобода, парламентарно управление, право, цивилизация и християнство.

Нещо подобно на съдбата на древния Рим се случило в Британия през XIX в. в отношението ѝ към империята: завоеванията на Римската република са били добре обмислени земни начинания с пряка военна сила, за да се разгромят съперниците в името на оцеляването, да се  накажат непокорните владетели или просто да се придобият повече територии за данъчно облагане и мини

С течение на времето обаче Римската империя станала все по-раздута и претенциозна, все по-малко римска и все повече гръцка и азиатска в отношението и ценностите си. Подобен преход се случва и във Великобритания през XIX в. и се отразява в честото ѝ слабо военно представяне през втората половина на века. Суровата строгост на британския живот през Наполеоновия период и обикновените, класически линии на Георгианските сгради отстъпват място на "по-мек", по-романтичен образ, оглавяван от двойката от средната класа - кралица Виктория и нейния съпруг принц Алберт, докато техните хора или тези, които можели да си го позволят, се отдавали на носталгия по рицарското Средновековие и готическия стил, който отразява "новата" романтична чувствителност в изкуството и архитектурата. 

Тъй като след 20-те и 30-те години на XIX в. започва да навлиза така нареченият "научен" расизъм, други британци си въобразявали, че са буквални потомци на древните израилтяни, които, както твърдяло новото британско израилтянско движение, били дошли от Светите земи под формата на десетте изгубени племена от Стария завет към Европа, към Северна Германия и Дания, откъдето се заселили в Англия и създали британското кралско семейство! Завладени от тази идея, Виктория и Алберт дори обрязали своите синове, а кралските наследници от мъжки пол очевидно продължили да бъдат обрязвани, докато покойната принцеса Даяна не се възпротивила.  Докато символът на Великобритания през първата половина на века е по-скоро самодоволният, материалистичен, земен,свободен селянин Джон Бул, през втората половина това е по-скоро изтънченият образ на английския джентълмен или пък алегоричните фигури на Британия и британския лъв.

Рудолф Щайнер дава хумористично описание на този процес в една лекция от февруари 1920 г., на която присъстват редица англичани. Той говори със значителна ирония за това как империята е започнала с "авантюристи, считани за твърде нежелани в сърцето на империята", които отишли да натрупат състояние и след това се завърнали у дома с богатството си. Обществото гледало на тях с недоверие, но техните синове и внуци "миришели" малко по-добре: "И тогава празните думи превземат това, което започва да мирише приятно. Държавата взема всичко под крилото си, става защитник и сега всичко се прави по честен начин. Би било добре, ако можехме да наричаме нещата с правилното им име, но правилното име много рядко обозначава действителната реалност." 4

В тази лекция той говори за трите периода на империализма, развили се през последните 5000 години. Първо е имало теократични, жречески империи, управлявани от полубогове, божествени крале; след това военни империи, управлявани от аристократичната класа на воините, в които владетелите вече не са били божествени крале, а символи, управляващи по божествено право от името на божеството; това вече е било, така да се каже, стъпка надолу; и най-накрая, от XVI в. насам, се появили икономическите империи, основани първоначално на търговията и кражбата на чужда земя, които впоследствие  били разхубавени с красиви, празни думи, за да направят икономическите империи по-малко смущаващи. Днес виждаме същото нещо в институции като Световния икономически форум или във външнополитическите изявления на съвременните правителства, и някои биха казали - особено на британското правителство, където през последните два века лицемерието се е превърнало в своеобразно изкуство. 

Националните митове на Русия

Междувременно Русия е създала два собствени национални мита - един от миналото и един от настоящето. Митът от миналото, от гръко-римската византийска епоха на Константинопол, гласи, че има първи Рим, паднал през 476 г. под ударите на готите и заменен от втория Рим - Константинопол, който също паднал през 1453 г. под ударите на турците и бил заменен от Москва, която е поела мантията на православното християнство. Според тази идея, възникнала в руските църковни среди към края на XV в., Москва се е превърнала в "Третия Рим", както се изразява московският митрополит Зосим през 1492 г. и нарича Иван III "новия цар Константин на новия град на Константин - Москва". Монахът Филотей пише в началото на XVI в: "И така, знай, благочестиви царю, че всички християнски царства свършиха и се събраха в едно твое царство, два Рима паднаха, третият стои и четвърти няма да има. 5  Никой няма да замени твоето християнско царство според великия богослов(т.е. свети Йоан Богослов).Това сигурно е накарало руснаците да почувстват, че страната им е по някакъв начин богоизбрана. По този начин руският цар - самото име, разбира се, идва от "Цезар" - е закрилник и баща на всички християни, за какъвто се смятали византийските императори през 1000-та години след Константин. Патриархът в православната църква винаги е бил подчинен на императора, за разлика от римските папи, които са били по-висши от кралете и императорите и до 60-те години на XIX век са били самостоятелни териториални владетели. Вследствие на това импулсите на руската държава са били разглеждани като най-малкото полурелигиозни по своя характер, когато например Русия се е стремяла да изтласка османските турци от Крим или от Балканския полуостров. Тя се е смятала за православен покровител на южните славяни.

                     image

Освен това от началото на XIX в., когато доктрините на национализма и расизма започват да се разпространяват от Западна Европа и се възприемат в Русия, се появява още един национален мит - идеята за панславизма в две форми - в руска имперска, консервативна, традиционалистка форма (пропагандирана от савойския дипломат Жозеф дьо Местр, който живял много години в Русия и упражнявал значително влияние, както и в републиканска националистическа форма.

Панславизмът и омразата към Русия

Този светски националистически панславизъм е подкрепян от британския елит, както можем да видим от книгата "Османците в Европа" (1876 г.) на британския историк-туркофил Джон Мил (не става въпрос за философа, икономиста и член на парламента Джон Стюарт Мил). Тази книга ни дава ярка представа за степента на чиста омраза към Русия, която се е натрупала в Англия през XIX в. (и която все още се изразява, макар и доста по-слабо, в британските медии днес чрез редовните, оруелски пропагандни рубрики против Русия и Путин в новините и актуалните предавания на Би Би Си). След като възхвалява до небесата турците като "англичаните на Изтока", Мил казва за славяните:

"Славянинът е едва ли не най-големият провал, който природата някога е претърпяла в опитите си да създаде цивилизован човек. .... Основната причина за слабостта на Русия се крие в най-съкровената същина на славянското сърце. То е лишено от истина и този недостиг на правдивост прокарва своите гнилостни нишки във всяко държавно учреждение..." [...] "В продължение на много години Русия е била като един от магьосниците, за които четем в книгите на окултните братя, които "извикват духове от необятните дълбини", с тази разлика, че те са извиквали такива, които са можели да овладеят и укротят. Със своята алчност, хищничество и брутални страсти Русия е събудила демони, които съвсем не е в състояние да контролира. Те са завладели тялото и душата ѝ и всички са бесове на кръвта." [....] "Русия е... земя на омраза; на недоверие, на брутална сила и отвратително малодушие; на обилно разточителство в някои части на държавната служба, на стряскаща мизерия в други. ...В бледото, повяхнало сърце на Русия е потънало убеждението, че по-лошо от това не може да има и макар че императорът и неговата партия донякъде направляват и обуздават военната страст и държат селячеството в подчинение, това не може да продължи дълго; рано или късно кръвожадните кучета ще се изплъзнат от нашийника и тогава ще се появи хаос … Източният въпрос трябва да бъде решен с кръв. Той е просто поредица от хирургически операции, които ще трябва да бъдат извършени с повече или по-малко умение, а последният въпрос е коя от страните, на които трябва да бъдат извършени ампутациите, може най-добре да понесе изтощаването. Те са три: Русия, Австрия и Турция, които трябва да влязат в операционната; други, особено Англия, могат да бъдат въвлечени, но за първите три няма спасение… Следователно решението или по-скоро разпадането на Русия е истинският източен въпрос … това е по-скоро северен, отколкото източен въпрос." 7

Не по-малко расистки нападки срещу руснаците и славяните като цяло могат да се открият и в трудовете на Карл Маркс, докато е във Великобритания и си сътрудничи с друг заклет русофоб - Дейвид Ъркхарт (1805-1877) - дипломат, писател и политик, посветил около четиридесет години от живота си на протурска и антируска пропаганда, включително основавайки вестник за целта и пишейкибезкрайни статии и писма до пресата.

По този начин Мил и онези във Великобритания, които мислели като него, а те били многобройни, се стремели да доведат до разпадането на Руската империя в името на запазването на Британската империя, с която се гордеели безкрайно много. Трябва да имаме предвид, че единствената причина, поради която британци като Мил са се интересували от Турция, е, че са я смятали за врата към тяхното владение в Индия - врата, която са били решени да държат затворена за съперници.

По подобен начин днес е малко вероятно такива като министъра на отбраната на Обединеното кралство Бен Уолъс и последните британски премиери Борис Джонсън, Лиз Тръс и Риши Сунак да се интересуват от Украйна, но те несъмнено я смятат, също като геостратезите от по-високо ниво на Запада, за инструмента, с който Западът може да удари Русия, както и за канала, по който след като се провалиха в Централна Азия между 2002 и 2021 г., САЩ и Обединеното кралство могат да се надяват евентуално да проникнат обратно в Централна Азия споредпрепоръките на Збигнев Бжежински 8. Британците, които са били "в час" през XIX в., какъвто навярно е бил Джон Мил, са се стремели да използват това, което наричали републикански националистически панславизъм, като чук срещу това, което наричали руски имперски панславизъм. Те са си представяли, че републиканският националистически панславизъм може да послужи, за да се въвлече Русия в голяма война с Германия и Австрия, която да доведе или до разпадане на руската държава, или до завладяване на Русия от комунистите, което може с помощта на гражданска война да предизвика разпадането на Русия.

Книгата на Мил съдържа карти на бъдещите планове за Русия, Източна и Средна Европа - карти, които според него се разпространявали в тайни общества, обслужващи руските имперски цели, както и други, които разкриват целите на светски националисти и републиканци-панслависти като организациите "Народна отбрана" и "Омладина" 9, представляващи националистическото републиканско наследство на Френската революция. За да бъдат осъществени целите на последните групи обаче традиционните съюзи, приятелства и врагове на Великобритания и Франция трябвало да бъдат променени. Традиционните врагове на Великобритания - Франция и Русия - трябвало да бъдат обединени в опозиция на Германия и Австрия, за да обкръжат централноевропейските сили. И всички тези забележителни неща, които са били немислими през 60-те години на XIX в., всъщност са постигнати по време на споменатата по-горе дипломатическа революция. Тя се осъществява стъпка по стъпка между 1887 и 1907 г., така че през 1907 г. Тройната антанта на Великобритания, Франция и Русия се изправя срещу Германия, Австрия и (формално) Италия. Тази дипломатическа революция води директно до Първата световна война седем години по-късно, през 1914 г. - война, която започва в Босна по повод на националистическия панславизъм на Сърбия, желаеща да създаде федерация на всички южни славяни под сръбско ръководство. Това е противопоставяне на руския имперски панславизъм и на все още изгарящото желание на Русия да възстанови Константинопол за православната вяра и да създаде своя собствена "християнска империя".

Днес в Украйна британците и американците използват стратегическия наръчник на покойния полско-американски геостратег Збигнев Бжежински, за да манипулират подобна етническаомраза между славяни с цел да въвлекат Русия в нова дълга война с намерението, както през 1914 г. да я съсипят отново. Разликата между Русия в ситуацията от 1876 г., за която пише Мил и Русия през 1914 г. е, че до 1914 г. Русия се е превърнала във велика сила, която и британският, и германският елит вече разглеждат като основна заплаха за оцеляването на собствените им империи. Британците, както обикновено, са по-загрижени от всякога за оцеляването на контрола над Индия и своята световна империя като цяло; както казва лорд Кързън, вицекрал на Индия, през 1901 г: "Докато управляваме Индия, ние ще сме най-голямата сила в света. Ако я изгубим, веднага ще паднем до треторазрядна сила". 10

Германското външно министерство било наясно с панславистките амбиции на самата Руска империя и разбирало, че Русия смята Германия и нейните съюзници Австрия и Турция за стоящи на пътя на тези амбиции, съсредоточени върху възвръщането на Константинопол и контрола над Балканите. Руснаците вероятно не са подозирали, че британските им "съюзници" от Тройната антанта всъщност планират война, която да унищожи, доведе до разпад или сериозно да отслаби Русия. Американският историк Шон Макмийкин с право сочи в книгата си "Руският произход на Първата световна война" от 2011г. вината на Русия за превръщането на това, което е можело да бъде просто трета балканска война, в общоевропейска и световна война. Ала той не вижда или не иска да види, че именно британците, загрижени за оцеляването на своята световна империя, зависеща от контрола над Индия и французите, все още изгарящи от желание за отмъщение за загубата на Елзас и Лотарингия от Германия през 1871 г., са двете основни сили, които в продължение на почти три десетилетия движат развоя на трагедията, започнала с куршумите на убиеца в Сараево на 28 юни 1914 г.  Германци, австрийци, руснаци и турци - всички те се оказват в "операционната" на Мил за "ампутация" като жертви на тази англо-френска параноя и реваншизъм.

През 1993 г. е публикувана една книга, потвърждаваща британските намерения, които са само лекоприкрити от Джон Мил в книгата му "Османците в Европа" от 1876 г. Подзаглавието на тази книга е "ИлиТурция в настоящата криза, с картите на тайните общества". Според Мил тези тайни общества са тайните политически групи, които стоят зад панславистите, а именно републиканската панславистка група "Омладина", която представлява националистическото републиканско наследство на Френската революция, а също и тайните групи, подкрепящи руските имперски панславистки цели. Книгата от 1993 г. е "Трансцеденталната вселена" на Чарлз Дж. Харисън - сборник с шест задълбочени лекции по окултизъм, изнесени от Харисън сто години по-рано, през 1893 г. Той предрича "следващата голяма европейска война", "смъртта на Руската империя, за да може руският народ да живее", а също и че "националният характер [на руснаците] ще позволи да се проведат социалистически експерименти, политически и икономически, които биха създали безброй трудности в Западна Европа". 

Именно това има предвид Джон Мил в книгата си от 1876 г., когато пише: "Ако някога армията на императора [на Русия] попадне в друг Седан отвъд Дунава, в Москва много скоро ще бъде обявена комуна". 11

Очакванията в окултните и политическите кръгове във Великобритания са били, че в Русия скоро ще настъпи комунизъм и че Западът ще го осъществи. Благодарение на приятелството си с Фридрих Екщайн, който е бил международно активен теософ, държащ пръста си на пулса на случващото се в езотеричните кръгове в Лондон през 90-те години на XIX век, Рудолф Щайнер е бил много добре запознат с този дневен ред, за който Мил намеква, а Харисън заявява по-ясно. Щайнер е смятал, че ако хората не се събудят за лъжите и измамите, с които трябва да оперират силите на западните елити, последиците ще бъдат ужасно страдание и насилие, докато действията на тези елити не бъдат преодолени чрез импулсите, които произлизат от германската и славянската култура. 11

На 22 декември 1900 г. в американското списание The Outlook на читателите е казано, че "истинският държавник гледа в бъдещето. За този, който гледа в бъдещето, е ясно, че както в миналото конфликтът  е бил между англосаксонската и латинската цивилизация, така и в бъдеще той ще бъде между англосаксонската и славянската цивилизация Мъдрият държавник ще направи всичко възможно да установи сърдечни отношения между всички сродни раси, за окончателната победа на англосаксонския тип цивилизация." 13 Днес в Украйна, в поредната прокси война, ние сме свидетели на тази борба между англосферата и нейните клиенти, от една страна, и Русия (а може би и Китай), от друга.

 ---------------

Бележки

1 Markus Osterrieder, Welt im Umbruch (2014), стр. 927.

2 G. Mettan, Creating Russophobiaстр. 191.

3 Robert Clive, Baron, “ Encyclopжdia Britannica”, том 6 (11. изд.).Cambridge University Press, стр. 532–536.

Рудолф Щайнер, лекция от 20.2.1920 (СС 196).

https://en.wikipedia.org/wiki/Moscow,_third_Rome

Сведения, осветляващи характера на дьо Местр се съдържат в лекцията на Рудолф Щайнер от 1.5.1921 (СС 204).

7 John Mill, The Ottomans in Europe or Turkey in the Present Crisis, with the Secret Societies’ Maps (1876). Целият текст е наличен в archive.org. 

8 Z. Brzezinski, The Grand Chessboard” (1997) вж. 4 и 5. гл. 

9 Рудолф Щайнер обсъжда подробно такива групи в лекциите си от 9,10,11 декември 1916 г. в "Карма на неистината" (CC 173). 

10 Вж. Nicholas Mansergh, The Commonwealth Experience (1969), стр. 256.

11 В битката при Седан французите са разгромени по време на Френско-пруската война 1870г.

12 За целия цитат вж. статията ми “The Anglo-Russian Antagonism 1 в сп. “New View”, 104 юли-септември 2022, стр. 17. 

13 Markus Osterrieder, Welt im Umbruch” (2014), стр. 928.

 




Гласувай:
15



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: anthroposophie
Категория: История
Прочетен: 824290
Постинги: 458
Коментари: 15
Гласове: 6142
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031