Из семейния архив на Паула Савова

VІІІ-ма част

Първа среща с Мика -Димитър Шишманов

Пролетта на 1912 година. Като ученик от второ отделение, вече дотам бях си извоювал самостоятелност, че посмях да почна да завързвам приятелство с децата от махалата, независимо от волята на родителите ми и независимо от това, кои от тях са възпитани и кои – не.

По такъв начин скоро се сприятелих с всички деца от махалата и най-сетне нашата градина оживя. Всред дългогодишната тишина, в нея прозвучаха детски смях и радостни детски викове. И Иван пръв се качи на нашата стара, но прекрасна голяма черница. Листата на дърветата сякаш станаха по-зелени, цветята – по-хубави и птичките почнаха да пеят по-весело. Сега, като пиша тези редове, отдавна неизпитвана радост ме овладява и аз си спомням приказката на Оскар Уайлд за егоиста-великан, който с години живял сам в своята разкошна градина, докато пролетта забравила да идва в нея. Едва когато деца се промъкнали през оградата, цялата градина започнала да цъфти и снеговете и ледовете били прогонени от нея...

Зад нас живееха Данаилови. Те бяха две момчета – Марко и Тодорчо. Марко бе две години по-голям от мене, а Тодорчо – няколко месеца по-малък. Те бяха много „добре възпитани“ и мама винаги ми ги сочеше за пример. Затова не можех да ги търпя  Не можех да търпя и едно момче, което въобще не познавах – Баню, синът на Тодор Тодоров. Нямах поняте за неговото съществуване, когато един ден мис Уайлет ми съобщи, че давала уроци на едно извънредно добре възпитано момче – Тодоровбой / което на английски значи момчето на Тодорови/ и че трябвало и аз да се държа като него. От този ден Тодоровбой ми се поднасяше заедно с яденето или при всеки случай и аз мечтаех да се запозная с него, за да го набия. Но междувременно мис Уайлет напусна нашия дом, не зная по какви причини, и си взе стаичка нейде в околността и почна да дава уроци по английски на разни младежи, между които и на нас. От радост, че съм се отървал от нея, аз охотно ходех на тези уроци. Трябва да призная, че уроците й бяха твърде интересни. Тя имаше хубави книги и разкри пред мене света на английските легенди, които са изпълнени с красота и поезия.Благодарение на нея крал Артур с всичките рицари и славния борец за правда и свобода влезнаха в моя детски мир и дадоха обилна храна на крайно развитата ми фантазия. Едно само ми направи силно впечатление. Всички възпяваха Робин Худ като славен герой, въпреки това, че и според тогавашните понятия той е бил разбойник, защото е обирал богатите и е раздавал всичко, каквото е взимал, на бедните. Хората, които четяха разкошно издадените книги за Робин Худ, трябва да са били богати. Знаех от мис Уайлет, че в Англия хората са безмерно богати, отколкото у нас. Тогава, щом толкова харесваха делата на Робин Худ, защо тези богати не раздаваха сами малко поне от богатството си на бедните?

На този въпрос мис Уайлет не можа да отговори. Не ми отговори и мама, а почна да говори за друго или не ми обърна внимание – не помня точно как беше. Но когато се обърнах и към последната инстнация – танте Нини – тя само ми каза : „Като пораснеш, ще разбереш, Панайотчо.“

Смятам, че сега съм горе - долу пораснал. Но на този въпрос още не мога да си отговоря.

Немското училище не бе признато в България и аз трябваше всяка година да държа изпит /в българското /. Изпита от първо отделение едва помня, толкова леко мина той. За изпита от второ за трето отделение имах нужда и от подготовка по български език и една моя далечна братовчедка, Минка, към края на учебната година почна да идва у нас и да ми разправя на бългрски същите работи, които бях учил на немски. Това не ми бе скучно, понеже Минка беше много мила и добра, и умееше много хубаво да разправя. Още помня как тя, във формата на приказка, ми разправи за пътя, по който върви водата, след като се изпари и се превърне в облаци, докато стигне до морето.

Изпитът мина много добре и след двата изпита, които издържах в двете училища, почна пак дългоочакваната ваканция и скоро заминах за Чам. Но преди това направихме една много хубава екскурзия с автомобили из Южна България. Не зная защо, но помня твърде малко подробности от тази екскурзия. Пътувахме с нашия автомобил и с автомобила на чичо Фанта, бяхме доста хора, тъй че и двата автомобила бяха препълнени. Но понеже на мама й ставаше лошо от автомобила, тя и Марийка пътуваха с влак до Пловдив, а аз пътувах сам с татко и ординареца Манол, който се учеше да шофира с нашия автомобил. Помня само колко хубаво бе до Пловдив, понеже нямаше кой да ми оспори мястото „до шофьора“ и аз си седях до татко и непрекъснато гледах навън или му задавах въпроси. На повечето той въобще не ми отговаряше, понякога ми казваше намръщено:“ Не бива да се говори с шофьора“, но понякога ми даваше и по някой кратък отговор. Но аз бях безкрайно щастлив, че се намирам до моя мил татко, че съм сам с него и че ние за дълги часове се возим заедно в нашия автомобил.

В Пловдив спахме в някакъв хотел с много големи пердета по прозорците и нашите постоянно приказваха нещо за дървеници. На другата сутрин потеглихме с двата автомобила занякъде. Татко и чичо Фанта се бяха уговорили кога ние ще бъдем напред и кога те, и ние пътувахме с часове по лошите по онова време шосета. През къде минахме – едва помня...

По едно време почувствах вълнението, което ме обзема, когато почвам да се качвам нагоре. И наистина, автомобилът ни пъшкаше и с мъка се качваше по някакви безкрайни баири. Наоколо се виждаха само големи хубави дървета. Не бяха борове, но бяха големи, стари и красиви. Ние се качвахме все по-нагоре и по-нагоре. Свежият горски въздух проникна в кръвта ми и аз се унесох в мечти и престанах да слушам какво говорят големите. Всецяло бях обзет от околната природа. Спряхме край някакъв манастир, където ни гощава руски игумен, след това се качихме отначало с автомобила,  след това и пеша до някакъв висок връх. Планината тъй ме бе овладяла, че аз вървях настрана от другите и не задавах никакви въпроси. Жалко. Защото едва като се върнахме в София, разбрах, че сме били на легендарните височини на Шипка и танте Нини ми разправи за геройските и единствени в историята на човечеството подвизи на нашите опълченци. А аз съм вървял по местата, пропити с тяхната свещена кръв, без да го знам....

Лятото в Чам мина много хубаво. Мис Уайлет не дойде с нас и аз имах доста голяма свобода. Сам ходех у чичо Кръстник, дори ме пущаха понякога сам и до Песъко, никой не се месеше на приятелствата ми и когато Георги / син на пазача бай Васил / идваше от Самоков, аз прекарвах цели часове с него. Дори ходехме до Широката поляна за ягоди, каквито имаше в голямо изобилие по пътя за там. Винаги ме е удивлявало как бърже ги бере и когато веднъж го запитах, той ми отвърна : „ Трябва да ги бера бърже, защото ти ги береш за удоволствие, а аз – за да печеля пари!“

Чичо Кауфман/ приятел на семейството, представител на Круп в България / пак прекара един месец у нас и сметна, че е време не само да гледам как играе бридж, но и да науча играта. Всички други игри на карти, освен покер, знаех повече и затова след като той накратко ми обясни основните правила, аз почнах да разбирам тайната на играта и вече гледането ми правеше съзнателно удоволствие. Не след много време почнах да се меся в играта на големите и да им давам съвети как да играят. Това доведе до нежелателни разправии и накрая ми се позволяваше само да гледам, ако обещая да мълча. Обикновено чичо Петър  / втори братовчед на ген. Савов – генерал Петър Марков – адютант на цар Фердинанд / обещаваше да ми даде петдесет стотинки, ако обещая да не си отворя устата през цялото време. За човек, който бе свикнал да получава по жълтица за лъжица рециново масло, сумата бе твърде малка, но аз трябваше да се съглася, едно, защото ми се гледаше, а освен това колкото повече растях, толкова акциите ми спадаха и толкова по-малко пари ми се подаряваха. А нуждата ми от пари сега бе почнала да става осезнателна.

Всяка събота татко на кон идваше от Самоков.

 / Генерал Савов, междувременно още с чин полковник, е напуснал Двореца и е командир на полк в Самоков. /

Обикновено отивахме до Симитчиите да го посрещнем. Там той слизаше, целуваше мама и поздравяваше всички останали и след това ме качваше на своя прекрасен черен кон Зeфир и в кариер препускахме заедно у дома. Зефир бе чистокръвен арабски кон, съвършено черен, но с някакъв син блясък. Очите му горяха и той не даваше никой да му се качи, освен татко. Но мене също ме обичаше и охотно ядеше захарта, която винаги му давах. Когато татко ме качваше сам на седлото, този луд и буен кон съвсем бавно и внимателно ходеше, сякаш знаеше, че неопитно дете се опитва да го язди. Но спрямо всички други беше неумолим. Веднъж един приятел на татко, флигел-адютантът на Царя, полковник Алекси Стоянов, поиска да го язди. Татко се съгласи и доведоха Зефир. Вилата на чичо Алекси бе по-далеч от нашата и като мина войникът, който го водеше за поводите, Зефир почна жално да цвили и поиска да се качи при нас. Но татко му се скара и Зефир покорно продължи пътя си. След няколко минути само го видяхме да препуска в кариер край нас към Самоков. Татко го извика, но той не спря. Отърчахме до Стоянови и видяхме как чичо Алекси още си чистеше дрехите. Веднага след като се качил, Зефир го хвърлил. А чичо Алекси бе кавалерист....

Времето минаваше. Идваха доста гости. От една –две години у нас идваха и двама стари хора, които трябваше да наричам чичо Иван и леля Лидия. Tова бяха професор Иван Шишманов и съпругата му Лидия.



Семейство Шишманови

Това лято танте Лидия доведе у нас своя син Димитър, когото всички наричаха Мика. Той бе завършил право в Швейцария и бе млад човек, но за мен бе „възрастен“.



Паспортна снимка на Димитър и Пенка Шишманови


Тогава не знаех колко голяма роля  ще играе в живота на нашето семейство и специално в моя живот.
Започна да идва много често у нас и аз свикнах да го считам за „постоянен инвентар“ на нашата вила, каквито бяха многобройните чичовци и лели, които живееха у нас или идваха почти по всяко време на денонощието.
Стана доста интимен с всички ни. На мен ми разправяше често приказки, повечето от които измисляше сам. При все че е завършил право, бил писател. Откак се помня, смятам, че най-голямото възможно щастие на този свят е да си писател и имах почти религиозна почит към всичко, което бе свързано с книгите.Затова би трябвало да съм много щастлив, че един писател посещава нашия дом. Но понеже не знаех това, а го научих впоследствие, ми се струваше, че не е възможно човекът, когото познавам тъй добре и с когото говоря на „ти“, да бъде един от тези хора, които творят хубавите книги и с тях ощастливяват навеки цялото човечество. Такава е съдбата на всеки писател – близките му не могат да допуснат, че техен добър познат може да сътвори нещо особено. Ние винаги сме склонни да надценяваме непознатия писател, а да подценяваме нашите познати...

/Следва продължение/