***
Озарено е полето от сражения
и шумоли в земята  поражение,
а бялата лисица е невидима,
снишена върху падналия сняг.

По разлятата река
върху прозрачен лед
пристъпва тя,
достатъчно сама.

А той ледът напрегнато стои
и зачервява лапичките й
до миг , когато чува тя
пропукването на леда.

Въздъхват двамата предсмъртно,
отдадени,  понесени попътно,
обагря тя леда във бяло,
а той завинаги обгръща
издъхналото нейно тяло.

О! Натъжи ме! Горката полярна лисичка...
Какво е правила там лисицата, риба ли е ловила - нали все вълка праща друг път?:)))
Поздрави!

Полярна притча за смъртта,
поднесена със суета,
какво ли иска да ни каже,
че и ледът умира даже?

И в леденото свое сиво,
влече надолу всичко живо
докрай като се разстопи
дали Човек ще освести?

Живота ако не успее
в полярното да оживее,
ще има ли в света баланс,
човека във пустиня - шанс?

Тъжно стихотворение. За смърт. На едно красиво животно.
Лисицата е хитра и предпазлива, но и тя се случва
да сбърка. В случая - фатално. Жалко.

удави бялата лисанка, ХармонИ ?!
Еххх ... мъдрост след тъгата
в страничката ти тупти ...

всеки умира.