***
Инстинктите  и техните първични стойности
отвеждат ли до нещата, които имат смисъл.
Ставаме прозаично елементарни до  крайности.
И наранено егото осмисля "щастливото" си амплоа,
преметнало през голотата мерник със бинокъл..
В златната среда искаме "още" до целта,
прескачайки пропасти с лъвови профили,
сърфирайки жадни с душите си гладни,
изтормозени, наранени, угнетени, без време,
в междуличностни битки - не възприемаме
и дали изобщо всъщност ни дреме
за мозъчните клетки и безгласни викове..
Освирепели бодем ли бодем живота с щикове.
Кърви и се гърчи, пълзи, оцелява, изтича, пречиства ни.
И след слепотата, прогледнали ни домилява
за нас си самите, защото сме абсолютни,
защото копнеем да ни бъде уютно,
да бъдем обгрижвани, милвани и обичани
и с щастието, хванати за ръка
към хоризонта да тичаме, тичаме..

Еха, прекрасно е, Ева.
Докато стигна до средата, четейки мислех точно за милване и уют, и след това чета по-надолу и виждам, че ти си го казала, много приятно ми стана от това съвпадение:)

само по математика. Хем хаймана, хем лицемер.

Кърви и се гърчи, пълзи, оцелява, изтича, пречиства ни....

сменят кръвта, но не и мисълта