***
  Когато разбрах, че моята глава е гора с дървета, езерца, поляни и гъбки и имам само един зъб, ушите ми щръкнаха, а едното ми око се взря в Света.
  Тялото ми нарами вързопче и тръгна на път с висока крачка да търси истината с наметало от бръшлян и гарга за компания.
Е, беше без глава, но на кого му пука.       Главата ми се вкорени в света на безгрижието, в очакване тялото ми да свърши цялата работа.
Да ама не става така в живота, защото застроиха безгрижието с небостъргачи- окови, зарибиха езерата с лъжливи илюзии и смениха статуиите на истината със стъпала на крака, които мачкат наред.
И главата ми, за да оцелее започна да лъже себе си като улична циганка, че животът е правилен, а едното ми око, което не бе съгласно, си изскубна жилото и с крила на пчела отлетя, омерзено от моето безсилие и липса на смелост да се боря за тучните зелени поляни, сините чисти като сълзи езера и вековните дървета на справедливостта.
Започнах да си представям, че съм Алиса в страната на чудесата и с моят приятел страхът- белият заек пропадахме в света на реклами, лъжливи обещания и новини, изпилващи мозъка.
Бяха много шарени и цветни, а херцовете ми пренастройваха мозъка, който се гърчеше, сякаш го заливаха с киселина, но си траеше, да не го изхвърля от главата си. Чувствах се красива, тюркоазена и опиянена и падах, падах падах...
Накрая цопнах в сладкорозова река, около мен на надуваеми измамни лилави дюшеци се изтягаха прекрасни създания.
Около тях плуваше пластичният хирург- акула и режеше смело със скалпел несъвършенствата им.
Около тях се носеха балони с коремчета или с изкуствено напомпани мускули, златните им карти тежаха и едва се подаваха, колкото да оближат задните части на някое прекрасно женско създание, после плащаха сметките на акулата и се напиваха до смърт, за да преживеят фалша на живота си..
Потъвах..
Протегнах ръка за помощ над розовата лепкава течност, в която се носех, но никой не хвана ръката ми.
Защо?..
Изведнъж осъзнах, че всички потъваме, душеците издишаха и бяхме стигнали до отвесен ръб, след който се спускаше водопад на отрезвяване.
Смъртоносен отвесен водопад.
Заредих пистолета в главата си, закопчах си жартиерите, обух за миг червените си високи токчета, които ми служеха за плавници в екстремни ситуации и си поех дълбоко въздух..
Скочих надолу, надолу, надолу..
Моят Астън Мартин буксуваше бясно, опитвайки се да забие спирачки, но водопадът на падението бе по- силен от Ниагара.
Паднах.
Осъзнах заблудите, леността на мозъка, страха от нарушаване на комфорта, безсилието да се противопоставя на системата, която ме превръща в овца за стригане и за да преживява е готова на компромиси с принципите си.
И тогава, когато се почувствах най- прецакана, косите ми се превърнаха в благоуханни цветя, устните ми в неземна пеперуда, очите ми в синева.
Душата ми - самотна вълчица  изпи  горещ чай с аромат на осъзнаване, сърцето ми - малко беззащитно сърне допря влажната си муцунка до шията ми и заедно намерихме тялото. Т
о тялото теглеше като кон каруца с товари, стигащи до небето, които бе събрало по пътя си в живота и силите му свършваха.
И реших да съм Фаворит.
смихнах се котешки и подредих карите, които ми раздаде Съдбата. З
авъртях ролетката и играх Ва Банк.
Защото реших да спечеля.
Да спечеля битката между истината и самозаблудата.
И победих!

Браво- чудесна си а системата е модератор,който ни учи да сме гъвкави и да се справяме с меандрите на времето...

Ти си уникален човек.

Усмихваш ме Много,изпълваш ме с радост!