*
Изпосталял
с потъмнели доспехи
и изтъркана препаска,
животът се подпира
на своето копие
и си мисли -
къде ли беше посоката.

*
Душата се впрегна в клетката
и бавно продължи
към ешафода на съзнанието си.

*
Надеждата засвири
с кибритени клечки
на фината си цигулка,
стъпила върху кутийка
с малки пламъчета в зародиш.

*
Самотата се сви
в прегръдката на питона,
който я асимилира бавно
в себе си.

*
Наивността коленичи голичка
с ципести крилца
и погали зъбите на анакондата
преди да я погълне.

*
Лешоядът върза
с верига глезена й за леглото
и започна да я угоява с мишки,
за да задоволи глада си.

*
Тя издраска
с кървави нокти стената,
докато разчиташе
йероглифите на живота си.

*
Той завърза с перли
устните и китките й
и я хвърли в тайфуна
на чувствата си.

*
Потопи страстите си
с желязна клетка в морето
и доволна седна
да изпие с луната
своето блъди мери.

не са продължителни, а на малките не заслужава да се обръща внимание.

Блъди мери, казваш?

А Мери блъди?:-))

Хубаво е, но трудно смилаемо, ... но си харесах:

Надеждата засвири
с кибритени клечки
на финната си цигулка,
стъпила върху кутийка
с малки пламъчета в зародиш.

животът си е доста потъмнял и загубил посоката, така е. И все се питам къде ли може да я намери? Дали се е скрила някъде? Или той я е загубил назад, назад във времето и от паметта му се е изтрило къде е? А надеждата е толкова крехка, че често съвсем погасва.