Когато тихичко със миши стъпки
изтичва съвеста ти
по снежното  безбрежие на твоята душа
и малките следи оставят
забързаната плахост от измръзване
я проследи -
мъхнатата и уязвима топка
с чувствителни уши -
треперещи антени.
Ще видиш дирята, която свършва
с дупка във снега.
От нея мълчаливо и издайнически се подава сивата опашка.
Хвани тогава крайчеца!
Хвани и дърпай,
докато изтеглиш съвестта си .
Не я оставяй да се скрие
в тъмния тунел от грешки..
защото въздухът е смъртоносен там -
спокойно с нож
от ледена висулка ще го срежеш.
И тъй не се бави!
Побързай!
Пронизващият писък
може скоро да издъхне..