Аз съм умиращ гълъб.
Паднах от бурята
и си счупих крилата.
Сега лежа пред муцуната
на едно вързано куче.
И чакам смъртта.

И преди да се пръсне
птичето ми сърце
Тя коленичи до мен
и казва тъжно на кучето :
"Умрял гълъб".

Аз я поглеждам
с единственото си око
и й внушавам
зов за помощ.

Тогава тя ме вдига
с прецизните си пръсти
и ме целува с любов,
която е равнозначна на изцеление.

И започва да се грижи
методично за мен.
Пъха зърна сила в човката ми.
Утолява жаждата ми
с нежнороса,
която събира сутрин от цветята.
Мие перата ми
със слънчеви атоми
и после ме гали и ми пее.

После ме учи да ходя.
И си мисля .
Как ли ще ме научи да летя
отново?
Може би тогава
ще си сменим ролите.
Нали аз съм гълъб,
а тя - жена..

Не! Не ме хвърляй!
Откачи ли?
Помощ!
Политам.....

А там долу
тя ми се усмихва
и душата й
лети над мен.

в това стихотворение! Бих искала да го добавя в моя блогрол, позволяваш ли?

Не знам защо, просто думи.