****
Една пътека води към небето
И може би е тя от паднали крила.
А корабите на душите плуват надалеко,
замислено надули своите платна.

И този свят така отнесен
от хора, птици, уроди и свлач.
Дори не осъзнава колко е замесен
в причинно следствен смисъл
на всеки детски плач.

И нашите животи равно подредени
на нивата узряват ден след ден.
Отпадат само тези силно увредени,
умиращи  във есенен рефрен.

А битието гледа от монитора
със втренчен поглед нашите съдби.
Но ти си и спасителя и инквизитора.
И  сам измисляш своето алиби.

Накрая и пътеката изчезва.
Луната лекичко наточва своя сърп с звезда.
Един останал пътник сам пътува трезвен,
размахвайки с ръка   небесната юзда.

небесната юзда... в този свят така отнесен...
много ми харесва замисъла и поантата на този чудесен
твой стих... топла прегръдка и поздрав за теб...

за мащабния философски поглед!...

интересно:))

Става :))))
Поздрав.

Квинтесенцията е забележителна..
"Луната лекичко наточва своя сърп с звезда.
Един останал пътник сам пътува трезвен,
размахвайки с ръка небесната юзда."
Поздрав, Ева!!

тих и чудовищен, ако мога така сама на себе си да го предам.

БЛАГОДАРЯ ТИ ПРИЯТЕЛКО, БЛАГОДАРЯ!

Харесвам това , което пишеш и изразяваш ...!
Нормално е една личност да комуникира мисловно с друга личност, колегите които възприемат естествено нещата от живота и не само...реагират на това с което ги срещаш тук положително!

П.П. Не визирам себе си аз съм личност , която е колега на толкова различни деятели и многобройни...изяви :)))

Благодаря за искрения коментар.

Мирогледът за него не би страдал само от изменчивост.

В неподправено откровен и поетичен стил съумяваш да изразиш житейски, философски и екзистенциални истини много образно, вълнуващо и точно. Прекрасно е!