Спускам се от порозовяващото небе на изгрева над сините планини.
Плавно преминавам през бялата пелена на облаците и се разхождам по брега на заскрежената река. Докосвам скрежа по клоните на дърветата и дишам кристален въздух.
В далечината ме очаква бял мост с ледени перила, по който преминавам в пространството със слънчев лъч и стъпвам върху шарената сянка на път с преплетени вековни дървета над мен.
Спокойна вечна гора, която ми отваря в края на пътя ясен тунел с мека светлина.
Затоплям се и се спускам плавно по разлята река, в златото на спокоен залив.
Не искам да плувам, нито да стъпвам по моста по моста до хоризонта . Нито искам да летя по перестите златисти нюанси на облаците. Защото аз съм пространство. Част от спокойната вечност. Безбрежие във безвремие.
Съм над облаците и гледката под мен е удивителна. Безплътна материя, върхове , които виждам  отгоре. Върховете на дърветата, които растат върху върховете ме приемат от долу.
И слънцето зад хребета рронизва мъглата със светлинни игли. Игли които вибрират във въздуха.
Там слизам край хребетите до езеро със спокойна вода. Небето се оглежда, върховете, дървото и аз . Дори изсъхалите треви  отразени се кипрят. Утихваме в това състояние на осъзнатост.
След която се плъзгам като пясък с отлива на вълна. През скали и морска пяна се превръщам в оловно небе.
Частиците ми образуват въздушни пера, привлечени от времето . И отново настъпва спокойствие и безбрежност.
Стъпвам над моста към залеза. Под мен е спокойна морската шир. И съм синьо в застинала шир под мен и над мен с мост във средата и залез, обагрен в златисто.
Влизам в залеза по моя пътека в морето и се обагрям в огнено- карамелено. Ставам сладка и гъста.  Врящ сироп . Божествено сладко съм с вкус на залез.
И ми трябва зелено за нотка привкус, за да стъпя по зелена трева, пред къщичка с църква в планинско селце.
Там стъпвам към планинската сянка , за да видя отблизо капилярите по снагата й.
Главната артерия е път с осова линия. Осовата линия е стъбло на палма, надвесена над тюркоазна лагуна.
Пясъкът извива снага и нежно обгръща лагуната.
Достигам навътре в зеления остров и се спускам по водна стена. Капки вода, изтъкали прозрачно перде.
Съм вода. ВИждам камъни в мен и под мен. Някои обрасли с мъх, други гладки и лъскави.
И отново е залез, и отново се спускам по снага на река между тъмно зелена гора и пътувам, пътувам  към залеза. Така ми се иска да се изкъпя в златния залез, в спокойния въздух да се разтворя.
И снагата ми да е сноп от лъчи, която струи, златна планина която се оглежда в своето езеро. Или зелена трева , растяща до своето синьо море. Илии лодка , в пълноводна река, управлявана от своя лодкар в свят от зелено спокойствие.
Или извита блестяща вълна, която пада отново в свойто море до безкрайност. Или слънчева зеница в небето, небето без което няма къде да стои. От което съзерцава света. Или крила на тяло на птица.
И се превръщам в дъга, родена от слунце и дъжд. Само веднъж.
Падаща звезда в небето, която мигом за мъничко просветва.